Иван Цончев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Иван Цончев
български военен и революционер
Роден
Починал
Учил вНационален военен университет
Военна служба
Званиегенерал-майор
Години1878 – 1900 г.
Служил на Русия (1877 – 1878),
 България (1878 – 1901)
Род войскиРуска императорска армия,
Българска войска
Войсково поделение8-а опълченска дружина,
12-а габровска пеша дружина,
7-а пехотна ломпаланска дружина,
11-а орханийска пеша дружина,
7-и пехотен преславски полк,
2-ри пехотен искърски полк,
2-ра бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия
Командвания2-ри пехотен искърски полк (1889),
6-и пехотен търновски полк (1890)
ВойниРуско-турска война (1877 – 1878),
Сръбско-българска война (1885)
Отличия„За храброст“ ІV степен (1885),
„Таково“ ІІІ степен (1897)
Въоръжена борба
КаузаАвтономия за Македония и Одринско
ПодкрепялВърховен македоно-одрински комитет
Противник наОсманската империя
Участник вГорноджумайско въстание (1902)
Илинденско-Преображенско въстание (1903)
Активна дейност1900 – 1905 г.
Семейство
Подпис
Иван Цончев в Общомедия

Иван Стефанов Цончев е български опълченец, офицер, генерал-майор, герой от Сръбско българската война, революционер, водач на Върховния македоно-одрински комитет, основен организатор на Горноджумайското и участник в Илинденското въстание.[1][2]

Офицер[редактиране | редактиране на кода]

В Българското опълчение[редактиране | редактиране на кода]

Иван Цончев е роден на 19 август (10 септември нов стил) 1859 година в будното българско балканско градче Дряново, тогава в Османската империя.[3] Дядо му даскал Цончо Попиванов е виден дряновски възрожденски учител. Цончев завършва отделенията и първите класове в училището в родния си град.[4]

След освобождението на Търново през юли 1877 година по време на Руско-турската война Иван Цончев е сред стотиците доброволци от района, постъпили в Българското опълчение. На 2 август Цончев е зачислен в 8-а опълченска дружина, която обаче не влиза в бой, а носи караулната и охранителна служба в Търново и околността.[5]

На 12 юли 1878 година 8-а дружина се превръща в 12-а габровска пеша дружина на новосформираната Българска земска войска и Цончев продължава службата си в нея.[6] През ноември 1878 година Цончев е приет в първия випуск на новосъздаденото Военно училище в София и на 26 ноември започва занятия.[7] При ускореното протичане на занятията на 10 май 1879 година Цончев е произведен в прапорщик (от ноември званието е заменено с подпоручик) и получава назначение в 7-а пехотна ломпаланска дружина във Видин.[8] През март 1880 година дружината е изпратена в Делиормана, за да участва в потушаването на Мюсюлманските бунтове до края на юли.[9]

След изтеглянето си от Делиормана, 7-а дружина е разквартирувана в Лом, но на 31 август 1880 година Цончев е назначен за дружинен казничей на новосформираната 11-а орханийска пеша дружина, разположена в Берковица.[10] След преврата от 27 април извънредният княжески комисар Арнолд Ремлинген го назначава за подкомисар в Кутловица, изпълняващ длъжността околийски началник. След изборите за Велико Народно събрание, които за разлика от много други места в страната в Кутловица минават без инциденти, Цончев се прибира в казармата на 22 юни.[11] На 30 август Цончев е награден с 200 франка от княз Александър I за „особена дейност по службата“.[12] През февруари 1882 година подпоручик Цончев получава командването на 1-ва рота от дружината, през юни оглавява 2-ра рота, а на 30 август е произведен в звание поручик.[13]

През 1883 година е командирован в Русия на стаж и служи няколко месеца в 45-и азовски полк. Междувременно 11-а дружина е причислена към 2-ра бригада в Плевен, а през октомври към 4-та бригада в Шумен. На 18 ноември 8-а врачанска, 11-а орханийска и 22-ра разградска дружина формират 7-и пехотен преславски полк. След завръщането си в България, Цончев става командир на 8-а рота от 2-ра дружина, единственият българин ротен командир в дружината. На 30 август 1885 година Цончев е произведен в звание капитан.[14]

Сръбско-българската война[редактиране | редактиране на кода]

Цончев като млад офицер

На 9 септември 1885 година, отзован заедно с всички руски офицери от България заради Съединението, майор Михаил Саакадзе предава командването на 2-ра дружина на 7-и полк на капитан Цончев.[15] След Съединието Преславският полк влиза в Източния отряд и на 18 септември, веднага след мобилизацията, заминава за Ямбол през Осман пазар и Котел, в готовност за евентуална война с Османската империя. При засилването на заплахата от война със Сърбия, на 9 октомври полкът е прехвърлен с железицата до Пазарджик, откъдето с четири похода се придвижва на 13 октомври до София.[16] Полкът се установява от връх Дубица до село Братушково.[17] При началото на сръбското настъпление на 2 ноември 2-ра дружина на Цончев е изпратена да покрепи Долноневленския отряд на Андрей Букурещлиев. След нощен поход на 3 ноември сутринта дружината на Цончев се озовава сама на височините при село Вишан срещу първите колони на Дринската и на Дунавската дивизия. Цончев се оттегля към Владиславци, а по-късно получава заповед да се оттегли на Сливнишката позиция.[18]

На 5 ноември сутринта 7-и полк е инспектиран от княз Александър I, който закусва в квартирата на Цончев в Алдомировци. В този момент започва сръбското настъпление и решителното Сливнишко сражение. По лична заповед на княза Цончев се отправя с дружината си към Сливница, за да усили Десния участък на позицията. Срещу 7-и полк настъпва цялата Дринска дивизия и след появата на сръбски части при Драготинци на Цончев е заповядано да се върне на Левия участък. Дружината му се сражава в боевете на 5 и 6 ноември, а в решителния ден 7 ноември защитава връх Вишая, крайния ляв фланг на позицията. В разгара на боя капитан Цончев обикаля на кон позициите на дружината си и е ранен с куршум в гърдите. Изнесен е от предната линия в Алдомировци и не успява да види триумфа на дружината си, която издържа всички атаки и накрая настъпва, като пленява 160 души. Цончев е награден с орден „За храброст“ ІV степен.[19]

Русофилските бунтове[редактиране | редактиране на кода]

Цончев (в средата прав) с други офицери

След войната капитан Цончев се завръща в Шуменския гарнизон. От 11 март до 30 октомври 1886 година е началник на местното полково военно окръжие.[20] След Деветоавгустовския преврат, Шуменският гарнизон е най-лоялният на превратаджиите.[21] След Контрапреврата командването на гарнизона продължава да има русофилско поведение. На 20 септември командирите на трите полка от Шуменската бригада Вичо Диков (пехота), Георги Люцканов (кавалерия) и Илия Козаров (артилерия) без знанието на другите офицери отправят ултиматум до правителството да приеме исканията на руския пратеник генерал-майор Николай Каулбарс – отлагане на изборите, вдигане на военното положение и освобождаване на арестуваните превратаджии. На 22 юни Цончев оглавява офицерската съпротива срещу измяната на гарнизона.[22] По думите на Симеон Радев:

„ Вечерта всички офицери бидоха свикани на съвет. Капитан Г. Кожухаров, който минаваше за най-образован между артилеристите и обичаше да говори в събранията, взе и тоя път думата. Той описа поведението на гарнизона от 9 август насам, изложи преговорите и се опита да солидаризира цялото офицерство с телеграмата на полковите командири до Регентството. Офицерите го изслушаха мълчаливо. Когато той свърши, стана капитан Цончев и без да продума, се упъти към вратата; подир него тръгнаха капитан Лудогоров, ротмистър Михайлов; излязоха по същия безмълвен начин всичките офицери от Преславския полк и от кавалерийския. В залата останаха само тримата командири и артилеристите.[23] “

Ръководството на бригадата е сменено лично от военния министър Данаил Николаев през октомври – бригадата е оглавена от капитан Вълко Велчев, 7-и полк е поет от капитан Лудогоров, а на Цончев е поверена 1-ва дружина в смутното време на офицерски русофилски бунтове. На 13 март 1887 година, когато полкови командир става капитан Никифор Никифоров, Лудогоров оглавява 1-ва дружина, а Цончев отново поема 2-ра дружина. Серията русофилски бунтове през есента – Перущица, Бургас, Сливен, разделя офицерството в Шуменския гарнизон на революционно настроени и лоялни на правителството.[24]

Новият бригаден командир е резервиран към правителството и дори започва да поддържа връзки с офицерите русофили емигранти в Букурещ. При избухването на Силистренския офицерски бунт на 16 февруари 1887 г. на 17 февруари военният министър Данаил Николаев заповядва на бригадния командир капитан Велчев да изпрати подкрепления към Силистра и да арестува офицерите със съмнителна лоялност от артилерийския полк. Велчев отказва да изпълни заповедта, след което присъства на тайно заседание на офицерите от артилерийския полк, които настояват за присъединяване към бунта. За събранието разбират Цончев и Лудогоров, които се очертават като лидери на офицерите лоялисти, и уведомяват София. На 19 февруари помощник-началникът на Генералния щаб капитан Стефан Паприков телеграфира на Цончев един от двамата, той или Лудогоров да поеме коменданството на гарнизона, а Велчев да бъде арестуван. На коменданта се дава пълна свобода на действие, включително и арестуването на всички артилеристи. На 20 февруари комендант временно става Лудогоров и благодарение на решителността на Цончев и на офицерите от Преславския полк гарнизонът остава лоялен на правителството.[25] След инспекция в Шумен командващия Източния отряд майор Рачо Петров телеграфира в София:

„ На Лудогорова и Цончева се дължи главно, че тука не било нарушавано спокойствието.[26] “

Цончев оглавява следствените действия в артилерийския полк, провежда арести, вследствие на които някои офицери са уволнени. На 14 април регентството произвежда Лудогоров и Цончев „за отличие“ в майори. През следната 1888 година Цончев често замества командира на полка.[27]

Полкови командир[редактиране | редактиране на кода]

Иван Цончев. Снимка на Иван Карастоянов

На 10 февруари 1889 година, при реорганизацията на Българската армия, Цончев е назначен за временно командващ новосформирания 2-ри пехотен искърски полк в София, който през август се мести в Ловеч. На 24 януари 1890 година майор Цончев е назначен за командир на 6-и пехотен търновски полк, квартируващ в София. Като началник на важен полк от софийския гарнизон Цончев, известен с прям и добронамерен характер,[28] често участва в различни военни комисии и е известен лектор. Член е на Софийския военен съд, който гледа делото за заговора за държавен преврат на майор Коста Паница. На 17 май 1890 година съдът осъжда Паница на смърт, 8 души са осъдени на затвор, а 6 оправдани.[29] На 2 август 1891 година е произведен в подполковник.[30]

От 6 февруари 1892 година е член на пенсионния комитет, който е и управителен съвет на Емерителната каса в българската армия. Цончев работи за закриването на касата, заради което е отстранен от длъжност на 29 февруари 1892 година, но след недоволство в офицерския корпус е възстановен на 13 март по ходатайство на командира на 1-ва дивизия и има две аудиенции при княз Фердинанд I. В 1894 година Цончев е назначен в комисията по ликвидирането на Емерителната каса.[31]

През лятото на 1894 година Цончев участва в големите маневри на 3-та балканска и 4-та преславска дивизия. През януари 1895 година влиза в комисията за изработване на „Устав за полската служба във войската“, а на 2 август 1895 година е произведен в полковник. Три дружини от полка му участват в маневрите в Северозападна България през септември 1896 г., а през февруари 1897 г. почетна рота от полка му посреща сръбския крал Александър Обренович, който му дава орден „Таково“ ІІІ степен. През април княз Фердинанд прави Цончев член на Кавалерствения съвет, а през есента той е командирован като наблюдател на големите италиански маневри в Северна Италия заедно с капитан Стефан Нерезов. Цончев има чести аудиенции при княза и е най-привилегирован от всички български полкови командири във взаимоотношенията си с българския монарх.[32]

На 27 януари 1898 година Цончев е назначен за комендант на град Видин, а на 1 януари 1899 година, във връзка с въвеждането на бригадна организация в пехотата, Цончев е назначен за командир на 2-ра бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия, в която влизат 3-ти пехотен бдински, 15-и пехотен ломски и 12-и пехотен резервен полк. Така Цончев е едновременно бригаден командир, началник на бригадно военно окръжие и комендант на Видинската крепост.[33]

На 1 февруари 1901 година полковник Иван Цончев неочаквано за мнозина се уволнява и излиза в запаса със звание генерал-майор, за да се отдаде изцяло на революционното движение в останалите под османска власт Македония и Одринска Тракия.[34]

Революционер[редактиране | редактиране на кода]

В Офицерските братства[редактиране | редактиране на кода]

Генерал Цончев (в средата) с четата си. Отдясно на Цончев е Стефан Николов, а отляво Алфред Хейлс. Втори от ляво надясно е Борис Тагеев

След Четническата акция на Македонския комитет в 1895 година, офицерите участвали в него се включват в изграждането на организацията на Върховния комитет, но скоро се разочароват от него поради овладяването му от дейците на русофилската опозиция и в 1897 година започват да се организират Българските освободителни братства. Цончев през цялата си военна кариера е близък с офицери от Македония и Одринско, активни дейци на Братствата и на македоно-одринското движение – Анастас Янков и Стефан Николов са му съученици от Военното училище, Александър Протогеров и Димитър Думбалаков са в неговата дружина на Сливница, Илия Балтов и Иван Камбуров служат с него в Шумен, под негово командване във 2-ри искърски полк служат Никола Дагарадинов и Александър Протогеров, а в 6-и търновски – Тома Давидов, Антон Бузуков, Димитър Венедиков.[35]

В 1895 година Цончев изплаща всички дългове на своите подчинени офицери, задлъжнели заради разходите си за македоно-одринското революционно движение. Двама негови подчинени – поручиците Бузуков и Васил Спасов участват в Четническата акция на Македонския комитет. Гьорче Петров пише в спомените си за въвеждането на Цончев в Българските освободителни братства:

„ Бѣхме се сближили най-много съ офицеритѣ – чрезъ офицеритѣ отъ 1895 година. Въ тая срѣда най-много ни съчувствуваха и най-сърдечно ни спомагаха. И не можехме въ друга срѣда да търсимъ срѣдства мимо тукашната организация на В. К. По предложение на офицеритѣ устроиха се офицерски дружби да приематъ вноски. Офицерътъ Гарофаловъ (честенъ до овчедушие дори) самъ предложи Цончева да се запознае съ насъ и сетне сѫщия за председатель, рѫководительна братствата, понеже Цончевъ се ползувалъ съ добро име и съ авторитетъ между офицеритѣ. Гарофаловъ служеше въ VI полкъ на Цончева. Дълго се колебахме да приемемъ ли Цончева помежду си, защото нѣкои (Бозуковъ особено) изказаха подозрение, да не би той съ задна цель да влиза помежду ни, като допускаха да е въ връзка и съ двореца. После дойдоха до убеждение, че той по собствено увлѣчение влиза въ нашата работа и че Бозуковото подозрение ще да е по-скоро следствие на неговото желание да стои той на чело. Отъ друга страна нѣмаше голѣмо значение нито опасносгь за нашата организация, че той щѣше да влѣзе тукъ между насъ, просто като личность, която ще услужва. Смѣтахме си, че Цончевъ, съ своя авторитетъ между офицерството не може да ни бѫде освенъ полезенъ и да подигне и нашия авторитетъ докато го използуваме. Това бѣше още, когато фабриката ни за бомби работѣше.

Цончевъ много ни помогна съ пари, даже и отъ свои срѣдства даде до 500 – 600 лева; влизаше въ нашето положение и съ каквото можеше, помагаше човѣкътъ. Той ни отпусна за момчетата въ Сабляръ разни, непотрѣбни дрехи отъ военнитѣ складове и сурови материали за бомбитѣ и пр. Изобщо бѣше добъръ къмъ насъ.[36]

“

Мисия при ЦК на ВМОРО в Солун (1897)[редактиране | редактиране на кода]

Заклеване на кореспондентите Алфред Хейлс (целуващият знамето) и Борис Тагеев в четата на генерал Иван Цончев (знаменосецът). До Тагеев е Стефан Николов

В 1897 година, най-вероятно покрай командировката му в Италия, с паспорт на чужденец Цончев осъществява тайно пътуване до Солун, където се среща с членовете на Централния комитет на Вътрешната организация. Гьорче Петров пише:

„ Това отиване на Ценчевъ му правѣше честь. Тогава още на насъ не гледаха като на сериозни хора; на нашата дейность гледаха съ голѣмо недовѣрие, така че сериозенъ човѣкъ тогава не тъй лесно се решаваше да се сближи съ насъ. Тогава никѫде не ни приемаха и не ни вѣрваха тъй сериозно и радушно освенъ въ офицерската срѣда и въ срѣдата на младежитѣ отъ социалистически калъпъ. Всичкитѣ тукъ македонствующи срѣди и личности се държаха хладно и не ни вѣрзаха. Съществуването на В. К. именно ни правѣше излишни и несериозни.

Въ Солунъ Цончевъ се запозналъ съ Дамета, Перета, Татарчевъ и съ всички другари отъ Ц. К. Бѣха го посрещнали много добре, и Цончевъ дойде отъ тамъ очаруванъ отъ хората и отъ положението на работитѣ. Свижданието се е ограничило само съ освѣтление по дѣлото и нищо повече.

Както казахъ, Цончевъ наскоро биде премѣстенъ въ Видинъ. Това бѣше постѫпка отъ министъръ Ивановъ противъ мене.[37]

“

Христо Татарчев пише в спомените си, че Цончев е подчертал пред него готовността на офицерите от Братствата да подкрепят Революционната организация морално и материално. Според Татарчев:

„ Това негово дохождане в Солун улесни до голяма степен взаимното действие между Задграничното представителство и офицерските братства, което бе оформено при следните условия: „ЦМК да ръководи и да бъде начело на действията, като се смятат всички боеви сили, които би били изпратени във вътрешността в помощ на организацият, а в замяна Външната организация да се счита като мандатьор по всички политически инициативи, които би бил предрешил ЦМК.“[38] “

През май 1899 година начело на Върховния комитет на Македонската организация е избран поручик Борис Сарафов, който много бързо вдига на крака и увеличава десет пъти числеността и материалните ресурси на Македоно-одринската организация. С помощта на МОО възход изживява и Вътрешната организация, чиято мрежа в Македония и Одринска Тракия се разширява значително. След забраната на стрелческите дружества от кабинета на Рачо Петров през пролетта на 1901 година Иван Цончев се опитва да ги легализира като клонове на Съюза на ловните дружества „Сокол“, на който той е председател. Опитът му е неуспешен и завършва с отстраняването му от председателския пост.[39]

Като противодействие на очертаващата се разправа на правителството с МОО, на 29 ноември 1900 година ръководителите на Върховния комитет решават да заминат за Македония и Одринско и да отстъпят ръководството на други дейци. За председателското място лично Сарафов издига кандидатурата на Цончев и това му е съобщено във Видин от подполковник Стефан Николов. Цончев се среща в София с членовете на Върховния комитети и ръководителите на Братствата и е решено да се свика извънреден конгрес, на който Цончев да оглави Комитета, подпомогнат от Николов, Александър Протогеров, Иван Стойчев, Димитър Владов и Илия Гологанов. Цончев заминава за Видин и на 1 февруари 1901 г. излиза в запаса като генерал-майор. Неочаквано обаче Сарафов се отмята от думата си, според привържениците на Цончев под въздействието на върналия се от чужбина Симеон Радев, който смята, че чрез Цончев организацията ще се овладее от двореца. След скандална среща между двете групи настъпва разрив, като по-голямата част от офицерите от Братствата са на страната на Цончев. Цончевистите обикалят страната и се опитват да повлият на избора на делегати за насрочения конгрес.[40]

През нощта на 23 срещу 24 март изненадващо столичната полиция арестува Сарафов и другите членове на Върховния комитет и крилото на сарафистите на практика губи позиции на Осмия македоно-одрински конгрес през април. На конгреса Цончев се изказва на 7 април и защитава плурализма на идеи, но и организационното единство на МОО, както се обявява за сплотяване на всички течения. Цончев подкрепя „масовата революция“ и е против съществуването на Задграничното представителство и предлага сключването на „непосредствено съглашение“ между двете организации и заявява, че докато между тях няма единство, в освободителното дело няма да се постигне нищо.[41] Новият състав на комитета отразява трите идеологически течения в македоно-одринското дело. Стоян Михайловски става председател, Владимир Димитров – подпредседател, Иван Кепов секретар, а Димитър Владов, Георги Минков и Петров – членове съветници на Комитета.[42] Михайловски и Владов са привърженици на крилото на Цончев, Кепов и Димитров на ВМОРО, а Минков и Петров са сарафисти.[43]

Последвалите преговори между ВМОК, ВМОРО и Освободителните братства се увенчават с Майското съглашение от 16 май 1901 година, подписано от членовете на комитета, задграничните представители и Цончев и Николов. Според него офицерите получават право да се включват в ЦК на ВМОРО и другите структури на Вътрешната организация, да запазят владение над складовете за оръжие и боеприпаси по границата на България, с което на практика печелят преимущество при бъдещото решение за вдигане на въстание.[44] Цончев и Николов разпращат писмо до братствата в страната с нови инструкции за дейността им, които на практика убиват дейността им.[45] Същевременно във връзка с Майското съглашение Цончев прави анкета сред офицерите, за да установи на колко може да се разчита при бъдещо въстание. Отзовават се 60 души, като половината от тях са съгласни да навлязат в Османската империя като войводи на чети.[46]

Начело на Върховния комитет[редактиране | редактиране на кода]

Мемоар на ВМОК до българското правителство от 1901 година, подписан от Стоян Михайловски, Иван Цончев и Стефан Николов

През юни 1901 година председателят на ВМОК Михайловски държи реч на митинг във Варна, в която напада княз Фердинанд, осъжда намесата му революционното дело, заради която то било напът да попадне в ръцете на анархотерористите. Тази реч предизвиква широк отзвук, вследствие на който ВМОК се дистанцира от изказването на председателя си, и показва на генерал Цончев, че е дошло време да овладее ръководството на организацията.[47]

На Деветия македоно-одрински конгрес, заседавал от 29 юли до 5 август 1901 г., групировката на Цончев успява да надделее над сарафистите и в новия комитет влизат само цончевисти – Михайловски е председател, Цончев подпредседател, Стойчев секретар, Георги Белев касиер, а Николов и Бузуков членове съветници. Макар формален председател да продължава да е Михайловски, главното действащо лице в новия комитет е генерал Цончев. Още на 18 август Цончев и Николов подписват окръжно №820, което е в духа на Майското съглашение и цели да отхвърли обвиненията, че Върховният комитет иска да овладее революционното движение:[48]

„ Движението в Македония и Одринско е революционно и е дело на самия роб в тези области: то се организира и ръководи от самия него... Македоно-одринската организация тук в Княжеството е организация легална... Нашата цел е да помагаме на населението в Македония и Одринско да се сдобие с една автономия, която да гарантира свободното развитие на тези две области. Нашата задача е не да ръководим и направляваме революционното движение в Македония и Одринско, а само да съдействаме морално и материално на това движение, като тълкуваме и изясняваме целите и стремежите му, като търсим помощта и подкрепата на обществото по цялата ширина на света... Нека заглушим личните ненависти и омрази, нека задушим личните амбиции и честолюбия и всички, съединени с братски дух, подемем сръчно и енергически светото Освободително дело.[49] “

Срещу новия състав на комитета обаче първи повеждат война сарафистите, които в лицето на Михаил Ковачев контролират Софийското дружество на МОО. Избухналият скандал води до разцепление на дружеството, като цончевистите изключват противниците си както в София, така и от дружествата в страната.[50] Постепенно се влошават и отношенията с ВМОРО, за да прерастват в открит конфликт по върпосите за контрола върху граничните пунктове и оръжейните складове, като едновременно с това с Окръжно 914 от 20 септември и №1035 от 2 ноември Цончев твърди, че проблем между двете организации няма.[51] На 8 декември 1901 година новите задгранични представители на ВМОРО Димитър Стефанов и Туше Делииванов поставят ултиматум да се изтегли последното окръжно и когато това не става изпращат свое окръжно до всички македонски дружества в България, с което ги уведомяват, че организацията от 8 декември къса всички връзки с Върховния комитет в този му вид.[51] В отговор Цончев изпраща окръжно, в което казва, че къса със задграничните представители, но не и с организацията.[52] Така в края на 1901 и началото на 1902 г. Македоно-одринската организация практически се разпада на две – един комитет на цончевистите и втори на сарафистите, анархистите, социалдемократите и привържениците на ВМОРО. Разколът прониква дори и сред самите цончевисти. Антон Бузуков престава да участва в заседанията на комитета като протест срещу политиката му. Самият Михайловски вижда в Цончев заплаха за поста си и се опитва да взима самостоятелни решения, като Цончев се колебае дали да не го отстрани.[53] Според биографа на генерала Светлозар Елдъров една от причините за конфликтите трябва да се търси в:

„ стремежа на генерал Цончев към еднолично ръководство... Решаването на най-важните въпроси само в тесен кръг приближени и игнорирането на младшите офицери...[53] “

Михайловски подава оставка като председател на комитета на 6 февруари, но Цончев успява да го убеди да я оттегли, за да не се внася разкол в Македоно-одринската организация, чиито ресурси са вече изцяло впрегнати в подготовка на въстание.[54] Цончев от октомври 1901 до февруари 1902 година прави шест обиколки в страната, като не само инспектира местните македоно-одрински дружества, но и работи сред офицерите в местните гарнизони. Особено внимание обръща на дружествата и гарнизоните покрай турската граница.[55]

През лятото на 1901 година обаче няколо окръжни на вътрешното министерство на правителството на Петко Каравелов силно ограничават възможността за легална дейност на македоно-одринските дейци. Местните власти и окръжните управители започват да забраняват на македоно-одринските дружества и на пратениците на Върховния комитет да събират пари и помощи в натура за революционното дело. В отговор Цончев, Михайловски и Николов публикуват Мемоар до министерския съвет, в който заявяват, че конфликт между кабинета и комитета би бил от полза единствено за враговете на българщината. Авторите заявяват, че са извън партийния живот и се борят единствено за българската кауза. Манифестът завършва с „Не посягайте на македонското дело. Не посягайте на македонските дейци“.[56] Следващият кабинет на Стоян Данев, който е и външен министър, обаче също залага на дипломатическите усилия и смята, че евентуално четническо движение ще провали усилията му за извоюване на реформи в Империята и затяга мерките срещу Върховния комитет. На 14 май 1902 година Михайловски и Цончев отново се обръщат към правителството и заявяват, че мерките против МОО ще доведат до тайни организации и конспирации и че организацията е „щит на Княжеството“. Кабинетът обаче е непреклонен и на 11 юни вътрешното министерство разпраща окръжно до окръжните управители да не допускат събиране на пари, храни и други помощи за македоно-одринските дружества и Върховния комитет.[57]

Против въстание се обявява и Вътрешната организация и напрежението между двете организации се засилва.[57] Това напрежение ескалира в сбъсък на Десетия македоно-одрински конгрес през юли – август 1902 година, на който Михайловски и Цончев са преизбрани начело на Върховния комитет, а опозиционерите в организацията, близки до Вътрешната организация, се отцепват и създават свой Върховен комитет, начело с Христо Станишев.[58] На конгреса Цончев е обвиняван от опозиционерите, че не е спазил Майското съглашение (от Димитър Стефанов), и че успял да оглави организацията благодарение на княз Фердинанд.[59]

Горноджумайското въстание[редактиране | редактиране на кода]

 Основна статия: Горноджумайско въстание

След разцеплението на конгреса Цончев засилва подготовката на въстание. Още в началото на юни четата на Анастас Янков навлиза в Македония и се отправя към Леринско и Костурско.[60] През юни в Македония навлизат четите на поручик Йордан Стоянов, на мичман Тодор Саев и на капитан Антон Шипков и се подготвят още чети на Върховния комитет.[61] Правителството на Стоян Данев обаче и княз Фердинанд Ι смятат, че евентуално въстание ще компрометра опитите за налагане на член № 23 от Берлинския договор за автономия на Македония по дипломатически път, както и за получаване на международни финансови заеми и затяга обръча около македоно-одринските дружества.[62] Иван Цончев и Стефан Николов се установяват в Дупница, откъдето ръководят навлизането на четите в Македония. На 19 август двамата са арестувани в Дупница и са интернирани съответно в Дряново и Балчик, извършени са обиски и други арести, а някои чети са обезоръжени и разформировани.[63]

На 11 септември Цончев прави опит за бягство, но е арестуван повторно в София и върнат в Дряново. На фона на вече избухналото Горноджумайско въстание, Цончев повторно бяга от ареста си на 27 септември и въпреки преследването от 70 души жандармерия, с помощта на началника на пограничната рота в Дупница минава границата при Стоб[64] на 3 октомври 1902 година навлиза в Македония, когато първият етап на въстанието вече е завършил и повечето чети са се оттеглили на българска територия.[65] Вследствие на бягството му още български войски са дислоцирани по границата, за да предотвратяват всякакво преминаване на въстаници.[66]

До 17 октомври Цончев, който е силно разгневен от оттеглянето на върховистките чети, е в Рила, но на българска територия в околностите на Царев връх, където изчаква четите на капитан Александър Протогеров и поручик Любомир Стоенчев. На 18 октомври съединеният отряд от 150 души навлиза в Македония и се установява в източните махали на Бистрица, като на четири километра от тях[66] западните махали са окупирани от османска войска. На 19 октомври следобед войската напада въстаниците и избухналото сражение продължава и през нощта и на другия ден. Четата на Протогеров разчиства пътя към България и след появата на значителни османски сили, въстаниците се оттеглят с 10-15 ранени, от които двама тежко. Сред ранените е и генерал Цончев, който на 22 октомври пристига в София се настанява при брат си на лечение.[67]

В сблъсъка с Комитета Станишев-Карайовов, който отрича изобщо да има въстание, цончевистите излизат морални победители, но цялата критика за неуспешното въстание, както от страна на неприятелите му, така и на другарите му, се стоварва върху главния организатор на въстанието - генерал Цончев.[68]

Чета на Иван Цончев през Илинденското въстание

Илинденско-Преображенско въстание[редактиране | редактиране на кода]

 Основна статия: Илинденско-Преображенско въстание

По време на Илинденско-Преображенското въстание генерал Цончев отново влиза с чета в Македония и дава няколко сражения на османските войски при селата Бистрица, Луково и Пирин.

Георги Белев свидетелства, че при срещата на Яне Сандански с Иван Цончев в местността Тумба в Пирин генералът казва:

„ Сандански, в България, при мирно време бехме противници, сега, в поробена Македония аз ви подавам моята братска, другарска ръка. Приемете я за благото и доброто на борческа Македония! “

След това двамата се ръкостискат и прегръщат, а всички четници и войводи викат „Ура“.[69]

Алфред Хейлс, Борис Тагеев, Стефан Николов и Иван Цончев

Забрана и разпускане на ВМОК[редактиране | редактиране на кода]

В 1903 година Върховният комитет е забранен от българското правителство и продължава да съществува като нелегална организация. В 1904 година пътува из Западна Европа, за да пропагандиране на целите на организацията. При пътуването си е придружен от Илия Гологанов. След серия въоръжени стълкновения между чети на Върховния комитет и Вътрешната организация през 1905 година Иван Цончев, осъзнал ненужността на конфронтацията с ВМОРО и след забраната от страна на военното министерство български офицери да участват в революционното движение, решава да приеме ултиматума и пише писмо до конгреса, в което заявява:

„ Макар и революционите райони на Вътрешната организация, която представляваме, да не бяха поканени на тоя конгрес, ние въодушевлявани от желанието да се достигне едно единство във Вътрешната организация, за да стане тя мощна и внушителна, Възприемаме тия законоположения [Устава и Правилника на ВМОРО] и уведомяваме вътре централното ръководително бюро под председателството на г. Стефан Николов, за по-нататъшни разпореждания.[70] “

Така Върховният комитет се разпуска, като част от дейците му – предимно офицерите, разочаровани от решението на Цончев се отказват от революционна дейност и се връщат в армията, а част се вливат в десницата на разцепващата се ВМОРО. Иван Цончев се оттегля по здравословни причини от революционната дейност. Според Христо Силянов:

„ Заслугата за това решение, което изненада вътрешните, принадлежи, преди всичко, ако не изключително, на генерал Цончева. То не би било мислимо, ако зависеше отъ слепи фракционери, увлечени отъ мътния порой на бушуващата междуособица. То е проблясък на възвишен патриотизъм и на здрав политически разум. То спести на македонското освободително дело много братска кръв.[70] “

Генерал-майор Иван Цончев умира на 16 декември 1910 година.[71][72]

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Биографичен очерк за Цончев от Михаил Думбалаков в „Български юг“

Награди[редактиране | редактиране на кода]

До 1900 година генерал-майор Цончев добива следните награди:[73]

  • Руски медал за Освободителната война (1878)
  • Военен орден „За храброст“ IV степен (1885)
  • Княжеский орден „Св. Александър“ V степен (1888)
  • Сребърен медал за Сръбско-българската война (1895)
  • Орден „За 10-годишна служба“ (1889)
  • Княжеский орден „Св. Александър“ IV степен (1891)
  • Височайша благодарност (1892)
  • Княжеский орден „Св. Александър“ III степен (1895)
  • Орден „Таково“ III степен (1897)
  • Орден „За 20-годишна служба“ (1899)
  • Орден „Таково“ II (1900)
  • Орден „Италианска корона“ II степен (1900)

Памет[редактиране | редактиране на кода]

На Иван Цончев е наречена улица „Генерал Цончев“ в София (Карта).

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Елдъров, Светлозар. Кореспонденцията между генерал Иван Цончев и капитан Александър Протогеров за македоно-одринското революционно движение (октомври 1901 – юли 1903 г.), ИВИНД, 1991, кн. 52, стр. 118 – 143.
  • "Генерал-войвода Ив. Цончев (Биографични бележки и спомени)", биографични бележки за Цончев от Георги Белев, публикувани в сп. "Илюстрация Илинден", год. VII, книга 6 (66), София, април 1935 година

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6.
  2. ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 370.
  3. ↑ В различни източници се посочва и 1858 година. В официалните списъци на българските офицери, издавани годишно от Военното министерство, е посочена 1859 година и Светлозар Елдъров приема, че тя е вярната, тъй като иначе Цончев би направил постъпки да я поправи: Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 67.
  4. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 10.
  5. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 12.
  6. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 14.
  7. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 16-17.
  8. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 19.
  9. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 21-22.
  10. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 22.
  11. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 25.
  12. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 26.
  13. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 27-28.
  14. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 28.
  15. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 34.
  16. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 35.
  17. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 36.
  18. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6.
  19. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 27-39.
  20. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 39.
  21. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 90-92.
  22. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 42.
  23. ↑ Радев, Симеон. Строителите на Съвременна България. Том втори: Регентството. София, Български писател, 1990. с. 313–314.
  24. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 44.
  25. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 47.
  26. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 48.
  27. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 48-49.
  28. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 49.
  29. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 54.
  30. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 52.
  31. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 54-56.
  32. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 57-62.
  33. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 65.
  34. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 66.
  35. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 75-76.
  36. ↑ Материяли за историята на македонското освободително движение, книга VIII, Спомени на Гьорчо Петровъ. София, Издава „Македонскиятъ Наученъ Институтъ“, Печатница П. Глушковъ, 1927. с. 72 – 73.
  37. ↑ Материяли за историята на македонското освободително движение, книга VIII, Спомени на Гьорчо Петровъ. София, Издава „Македонскиятъ Наученъ Институтъ“, Печатница П. Глушковъ, 1927. с. 74 – 75.
  38. ↑ Татарчев, Христо. Д-р Христо Татарчев : Спомени, документи, материали. София, Наука и изкуство, 1989. с. 84.
  39. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 80.
  40. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 82-83.
  41. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 84-85.
  42. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 86.
  43. ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. I. Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1933. с. 154.
  44. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 87.
  45. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 88-89.
  46. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 89.
  47. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 90.
  48. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 92.
  49. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 93.
  50. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 95.
  51. ↑ а б Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 96.
  52. ↑ Макдермот, Мерсия. За свобода и съвършенство: биография на Яне Сандански. Наука и изкуство, 1987. с. 89.
  53. ↑ а б Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 97.
  54. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 98.
  55. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 99.
  56. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 100.
  57. ↑ а б Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 101.
  58. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 102-104.
  59. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 103.
  60. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 104.
  61. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 105.
  62. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 104-107.
  63. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 107.
  64. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 109.
  65. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 110.
  66. ↑ а б Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 111.
  67. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 112.
  68. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 113.
  69. ↑ Бѣлевъ, Г. Ив. Истината // Илюстрация Илиндень XI (2 (102). София, Издание на Илинденската Организация, Февруарий 1939. с. 13 - 14.
  70. ↑ а б Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1943. с. 391.
  71. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 183.
  72. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 511.
  73. ↑ Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-272-6. с. 72. (цит: ЦВА, ф. 1, оп. 5, а. е. 656, л. 314)
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България“          Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Иван_Цончев&oldid=12190888“.